В последните десетилетия почти всяка държава в света говори за реформи в образованието. Променят се учебни програми, изпитни системи, технологии, стандарти за оценяване, компетентности, професии на бъдещето. Всяко ново правителство обещава нова визия, нов модел или нова стратегия. И въпреки това въпросите остават същите:
- Защо децата губят мотивация за учене?
- Защо тревожността, стресът и агресията нарастват?
- Защо толкова много учители напускат професията?
- Защо, въпреки огромните инвестиции, обществата продължават да търсят „следващата реформа“?
Може би защото много често реформите започват от учебните програми, изпитите или технологиите, вместо от един много по-фундаментален въпрос: Какво всъщност представлява човешкото развитие?
Ако не разбираме как се развива човекът, трудно бихме могли да създадем образование, което да подкрепя това развитие.
Традиционно образованието се разбира като процес на предаване на знания, умения, ценности и навици, при който възрастният е основният източник на знание, а детето – неговият получател. Ако се върнем към произхода на думата образование, ще открием, че тя произлиза от латинското educare, което означава „отглеждам“, „възпитавам“, „подхранвам развитието“. Следователно образованието е неразривно свързано с растежа и развитието на човека. За д-р Мария Монтесори образованието е процес, който служи на изграждането на човешката личност. Образованието е в помощ на живота. Когато говорим за образование, често питаме: Какво трябва да знае детето? Какви умения ще бъдат необходими след двадесет години? Какви професии ще съществуват? Това са важни въпроси, но са второстепенни. Например, д-р Монтесори обръща реда от гледната точка на развитието – преди да попитаме какво трябва да учим, трябва да разберем кого обучаваме. Защото детето не е празен съд, който чака да бъде напълнен със знания, то е развиващ се човек. И ако образованието не следва научните знания за законите на човешкото развитие, рискува да следва единствено представите на възрастните за това какво би трябвало да бъде детето.
Ние, хората, мислим, представяме си, работим и създаваме, използвайки ръцете си, за да превръщаме идеите в реалност. Разбираме, че умът и ръката, мисълта и действието са дълбоко взаимосвързани в човешкото развитие. За разлика от останалите живи същества, човекът не се ражда вече завършен. Човешкото бебе притежава изключителни възможности, които постепенно се развиват чрез взаимодействието със средата. Детето усвоява координирани движения, език, социално поведение и културата на обществото, в което живее. Чрез този процес то постепенно изгражда своята индивидуална личност, адаптирана към света. Именно затова адаптацията заема централно място в разбирането за развитието. Детето активно взаимодейства с физическата, социалната, езиковата и културната среда и чрез тези преживявания изгражда самото себе си. Това, което първоначално съществува извън него, постепенно става част от него, докато детето въплъщава реалността. Поради тази причина д-р Монтесори поставя в основата на своята педагогика самоизграждането. Възрастният може да подготви средата, да насочва, да защитава и да предоставя преживявания, но не може да извърши работата на развитието вместо детето. Това е задачата на самото дете – да се движи, да изследва, да повтаря, да преодолява трудности, да поправя грешките си, да мисли и да открива чрез собствената си дейност.
Д-р Монтесори обобщава това:
„Величието на човешката личност започва от часа на раждането. Следователно образованието трябва да започне още с раждането.“
Мария Монтесори, „Попиващият ум“, стр. 4.
Тук се крие и едно от големите предизвикателства пред съвременното образование. Историята показва, че образованието често следва обществените очаквания на своето време. – понякога то подготвя послушни граждани, или добри работници, или успешни кандидати за университет. Днес все по-често говорим за дигитални умения, предприемачество, изкуствен интелект или компетентности на XXI век. Това са значими цели, ако са поставени върху стабилното разбиране за човешкото развитие, защото технологиите скоростно се променят,
пазарът на труда също се променя, политическите приоритети се променят. Ала законите на човешкото развитие не се променят – детето и днес изгражда себе си чрез движение и сетивни преживявания, чрез взаимоотношения и език, чрез смислена работа и чрез възможността да открива света със собствената си активност. Именно затова истинска образователна реформа не започва с нов учебен предмет, нито с нов учебник. Тя започва с по-дълбоко разбиране на човека.
Ако образованието започва с раждането, то започва много преди формалното обучение в училище. Още най-ранните преживявания, свързани с движението, езика, сетивното изследване, взаимоотношенията и общуването, допринасят за изграждането на човека. Чрез своите наблюдения Мария Монтесори открива тези формиращи сили в развитието, които насочват детето към адаптация и все по-голяма независимост. В първата Casa dei Bambini в квартал Сан Лоренцо през 1907 г. тя наблюдава способността на децата за концентрация, повторение, целенасочена дейност, чувство за ред, независимост и спонтанно учене – качества, които често остават скрити, когато условията не подкрепят тяхното проявление.
Това откритие променя разбирането за ролята на възрастния. Ако формиращата сила принадлежи на детето, възрастният трябва ясно да различава това, което принадлежи на развитието, от онова, което принадлежи на образованието. Възрастният може да подготви средата, да въведе детето в езика и знанията, да бъде пример във взаимоотношенията и да премахва пречките пред развитието, но не може отвън да изгради личността на детето отвътре. Силата принадлежи на развиващия се малък човек, а отговорността на възрастния е да разбере и защити условията, при които тази сила може свободно да действа. Затова образованието е най-пълноценно, когато външните условия съответстват на нуждите на развитието.
Именно това разбиране лежи в основата на Монтесори концепцията за естественото развитие и прави нейното виждане за образованието холистично. Например, движението подпомага развитието на интелекта; езикът разширява възможностите за мислене, абстракция и социално взаимодействие; смислената работа интегрира личността чрез концентрацията и изгражда независимост; взаимоотношенията подпомагат адаптацията; а свободата се развива заедно с отговорността. Целта не е просто детето да придобие знания и умения, а да се развие като цялостна човешка личност, способна на физическа, интелектуална, социална и нравствена независимост. С развитието на човека чрез взаимодействието със средата се променят неговите физически възможности, начинът му на мислене, социалната му ориентация и взаимоотношенията му със света. Самото развитие се променя с напредването към зрелостта. Това води Мария Монтесори до едно от най-фундаменталните ѝ педагогически открития: ако развитието се променя, образованието също трябва да се променя. Д-р Монтесори описва набляга:
„Пътят на образованието трябва да следва пътя на еволюцията, вървейки към все по-широки хоризонти и радвайки им се.“
Мария Монтесори, „Попиващият ум“, стр. 163.
Тези „все по-широки хоризонти“ се променят през различните етапи на развитието. Бебето преминава от пълна зависимост към координация на движението и езика; малкото дете – към функционална независимост; детето от втория план – към интелектуално и нравствено изследване; юношата – към изграждане на идентичност, социално участие и икономическа независимост; а младият възрастен – към зряла отговорност и принос към обществото. Тя пише:
„Изглежда, сякаш в определен момент от живота една психична личност приключва своето съществуване и се ражда друга.“
Мария Монтесори, „Образование за един нов свят“, стр. 15.
Това прозрение е в основата на Четирите плана на развитието. Човешкото развитие протича през ясно различими периоди, всеки със своите специфични нужди, чувствителности и задачи пред развитието. Средата, подходяща за един период, не може просто да бъде разширена или усложнена за следващия; всеки план изисква различна форма на помощ за живота.
Това разбиране става особено актуално днес. Изследванията в областта на невронауката, психологията на развитието и образованието все по-категорично показват, че ученето не е само интелектуален процес – движението подпомага развитието на изпълнителните функции, емоционалната сигурност подпомага паметта и вниманието, социалните взаимоотношения подпомагат езиковото развитие, а любопитството активира системите за учене в мозъка. Или накратко, науката постепенно достига до същото заключение, което Мария Монтесори формулира преди повече от сто години: човекът не може да бъде разделен на отделни учебни предмети.
Може би именно тук се крие големият въпрос пред образованието на XXI век – не дали ще използваме повече технологии, или ще променим изпитите, или ще въведем още един предмет. А дали ще имаме смелостта да изградим образование, което започва от научното разбиране за развитието на човека. Центрираният около детето подход предлага различна от традиционната отправна точка – да започнем не от учебната програма, учебника или тестовете и дори не от въпроса: „Какво трябва да знае това дете?“, а от много по-дълбоки въпроси като:
Кой е този човек в настоящия момент от своето развитие? От каква помощ се нуждае животът в този етап?
Когато тези въпроси станат основа на образованието, тогава реформите престават да бъдат поредната административна промяна. Те се превръщат в нещо много по-значимо – образование, което следва законите на човешкото развитие и наистина служи на живота.
Автор: Анна-Мария Йоцова, Humanitarian & Possibilitarian | AMI International Montessori Teacher (3–6, 6–12, 12–18) | IB Educator | Founder of Discover International School | Co-founder of Montessori Society Bulgaria
