Задълбочено разбиране на ранното детство:
- Получаване на прозрения за чувствителностите и етапите на развитие на детето между 0 и 6 години.
Е само малка част от Менторска програма: „Подпомагане цялостното развитие на детето до 6 години“
Записване за програмата и повече информация, може да откриете тук!
Представената по-долу лекция е само част от изнесената от д-р Монтесори в началото на 24-тия международен курс в Лондон през 1939 г. По-долу е представен точно записан превод на казаното от д-р Монтесори.
За своя база и насока за структуриране възпитанието трябва да има цел. Не е достатъчно да се каже, че детето трябва да бъде в центъра на възпитанието. Трябва да знаем каква е целта ни и каква е тенденцията, която трябва да следваме при очертаването на живота на човечеството. Човек се ражда, той върви напред. Но къде отива? Човек трябва да има план, както всички велики просветители са имали в миналото. Те са влагали мисъл и размишление за крайната цел на човечеството, докато така-наречената научна съвременна тенденция във възпитанието е да се фокусира цялото внимание върху определени детайли, които нямат почти никаква връзка помежду си, а, ако изобщо има някаква цел, то тя е материална, насочена към индивида и неговото място в обществото. Не мястото на силния човек, който търси съюз с други хора, търсещи по-възвишена плоскост на човечеството, а просто едно малко място, което ще му позволи да живее.
Това не е великата визия за обединението на хората, водещо винаги до по-висше ниво. Всеки човек мисли за собствената си работа, за това как да стане лекар или учител, или медицинска сестра в болница, а не се възпитава да намери място в благородния и висш съюз на човечеството. Величието на социалната структура в днешно време, на мисията на човечеството е, както и е било, прикрито, и той не си задава въпроса ЗАЩО иска да стане лекар или да работи в училище или в болница.
А личността на всеки индивид избледнява в резултат на този факт. И е грешка на възпитанието, ако индивидът бъде принуден да се впише в тези строги ограничения на личните си интереси. Ние, последователите на Монтесори, сме убедени, че детето бива възпирано от възрастните, които го заобикалят, вместо „стойността на неговата личност да бъде повишена“. И това не е просто отношение на отделния възрастен към собственото му дете, това е отношението на цялото общество, което чрез възпитанието прави всичко по силите си, за да „обезцени“, вместо да „повиши стойността“ на детето.
Затова казваме, че е необходимо да се развива личността. Но как може да бъде развита тя? Тя може да се развие единствено чрез социални взаимоотношения и преживявания. Но това не се постига просто с разбирането, че социалният живот се състои в това да получаваме от него онова, което е необходимо, като например, храна, облекло и т.н.
Пътят, който науката изминава, е път на откритията. Каква величествена стъпка би било да се разкрие величието на индивида и величието на обществото като осезаема реалност. В миналото разбирането за величието на индивидуалността е търсено извън самото общество, в метафизично поле. То е било нещо, което преминава през обществото и достига до един по-добър живот. Нещо мимолетно, но поне нещо, а нещо е по-добре от нищо! Да се намери личност, която има своето предназначение и велика цел и в социалния живот, е нещо, за което науката може да помогне.
Има една поговорка, че човекът е призван да изгради царството небесно. А когато се говори за рая, човек си мисли за нещо много далечно, но същата идея може да бъде привлечена по-близо. Вероятно това, което ще кажа, може да ви се стори много трудно за разбиране, но това, което имам предвид под царството небесно, не е само общата идея за мир сред хората, но и, че човечеството в неговата цялост има една категорична задача, която трябва да изпълни на земята, и що се отнася до живота това е най-важното нещо. Човечеството не само се стреми да се пречисти чрез живота си на земята, а след това да премине към един по-добър живот, но то има категоричната задача да построи само себе си на тази земя. Трябва да помислим за човека – създател. Човечеството, което само по себе си е съзидателна сила. Това човечество гради нещо добре познато и това, което то гради, се нарича цивилизация.
Човечеството не се е появило на земята просто, за да се разходи, неговата най-възвишена цел не е да може да пътува със самолет, вместо да ходи. И неговата цел не е да се наслаждава най-много на живота, който е обвързан с материалните неща, нито е да съзерцава или да постигне по-висша степен на комфорт.
Човек трябва да търси целта на човечеството в онази дейност, която трансформира земята. Човекът е тук, за да работи и неговата работа не е за собственото му добруване, а за великата конструкция, която наричаме цивилизация и това е трансформирало земята от това, което е била, до това, което тя Е СЕГА, и е съградило социалната конструкция, която представлява цивилизацията днес.
Тази концепция всъщност е същата като това, което реално се случва, тъй като всички хора трябва да работят и целият социален живот се основава на работата на човека. Но е очевидно, че ако човек мисли за работата просто като средство за осигуряване на препитание, това е значително по-нископоставена концепция от тази на човек, който работи, за да помогне на другите хора да съграждат космическата работа, работата, която засяга целия свят. Това помага на хората да възприемат работата като нещо, което приканва и помага, вместо като нещо, което им е наложено насила.
Това е сякаш някой се изкачва към върха на планината, а някой друг казва: „НЕ мисли за това дълго изкачване, нито за пътя, който следваш, а само че трябва да продължиш да пристъпваш“. Ако някой го направи, този човек се уморява и човекът, който се труди упорито, за да върши работата си всеки ден, за да си получи надницата в края на седмицата, прави нещо, което го уморява. Но, ако човек изкачва планината с компания и всички са щастливи, защото знаят къде отиват, и разговарят и се смеят, те достигат върха на планината без да се чувстват уморени, и все пак са направили абсолютно същото като другите – продължавали са да пристъпват крачка по крачка.
Каква е разликата? Тя е, че съзнанието на човек е морално призвано, когато човечеството е морално осъзнало пътя, който следва и тази морална ориентация може да се осигури чрез докосване, чрез обаждане, чрез нещо, което не представлява работа само по себе си. То може да трансформира съзнанието на човека и да вдъхнови и подтикне, и да го накара да извърши велики неща. Тогава същата работа се върши с ентусиазъм, а не с умора. И това дава достойнство на човек, вместо унижение от това да е принуден да изпълни дадена задача, просто защото ако не го направи, ще умре от глад.
В заключение искам да кажа, че детето е направило този факт пределно ясен. Детето е онова, което е в състояние да осигури доказателство за този факт. Детето по своята същност е работник, и когато работи по този специален начин, който отговаря на неговата природа, то може да свърши огромен обем работа без дори да почувства умора. Когато то работи по този начин, то показва само на себе си как да бъде щастливо и, работейки по този начин, то се лекува от определени психически аномалии, които има, а като се лекува само то тях, то навлиза в една по-естествена форма на живот.
Следователно, тази работа, която е изградила цивилизацията и която е трансформирала земята, е самата основа на живота и е фундаментална част от нея. До такава степен, че дори казваме, че това е заложено в детето. Работата е заложена в природата на човека като инстинкт още от раждането му. И животът на детето, е онова, което можем да наречем, ембрионен живот на духовния човек, и това привлича вниманието и ни дава някои обяснения. Изучаването на обществото ще се разглежда като изучаване на живота на детето, което ни показва тази дълбока тенденция на човечеството в ембрионния етап и механизмът, чрез който е изградено обществото.
Мария Монтесори МАМ, 2005
