„Но ако децата са свободни, няма ли просто да правят каквото си искат?“
Това вероятно е един от най-често задаваните въпроси към Монтесори учителите и родителите. Представата, която често изниква, е за класна стая, в която децата тичат безразборно, катерят се по рафтовете, боядисват кучето в синьо и любезно обясняват, че просто „се себеизразяват“.
За щастие (най-вече за кучето 😊), това не е Монтесори.
Д-р Мария Монтесори разбира свободата по съвсем различен начин. Свободата не е липса на граници, а възможност човек да развие своя потенциал. Свободата и отговорността са двете страни на една и съща монета.
Колкото по-способно става детето, толкова по-свободно е то. Помислете за карането на велосипед. Детето не става свободно да кара само защото сме му дали колело. Първо се клати, пада, забравя къде са спирачките и понякога… се озовава право в живия плет. Истинската свобода идва едва след много практика. Същото важи и за ученето. Децата стават свободни, като придобиват нови умения. Те не могат свободно да пишат, преди да са се научили да пишат; не могат да готвят, преди да са усвоили как безопасно да използват нож; не могат да вземат отговорни решения, преди да са развили способността да преценяват последствията.
Затова в Монтесори средата има толкова много смислена работа. И тук думата работа не означава домашни задължения или подготовка за бъдеща професия. В Монтесори използваме тази дума по различен начин. Работата е естествената дейност, чрез която детето изгражда себе си. Именно чрез работа с материалите, изследване, експериментиране, грешки, проверка на идеи и нови опити децата изграждат едновременно знания, умения и увереност.
Интересното е, че децата рядко се привличат от дейности, които вече са овладели напълно. Ако нещо е твърде лесно, то вече не служи на развитието. Понякога изглежда, че детето просто „се занимава с нещо“, за да избегне вниманието на възрастния. Но истински смислената работа винаги поставя детето една малка крачка отвъд това, което вече може.
Родителите често се чудят защо децата повтарят една и съща дейност отново и отново. В началото те често преминават от един материал към друг като пеперуди, които кацат от цвете на цвете. Това е част от тяхното ориентиране в средата. След като я опознаят, нещо започва да ги „привлича“. Те се връщат към определена дейност, повтарят я и постепенно навлизат все по-дълбоко в нея, защото тя отговаря на тяхна вътрешна потребност. Това, което на възрастния изглежда като безкрайно повторение, често е точно работата, от която детето се нуждае най-много. И именно от тези преживявания постепенно се ражда дисциплината.
Много възрастни свързват дисциплината с послушанието. Мария Монтесори наблюдава точно обратното. Истинската дисциплина се появява тогава, когато детето е дълбоко погълнато от смислена работа.Концентрацията води до постоянство, постоянството укрепва волята, а волята постепенно изгражда самоконтрол. Съвременната невронаука достига до сходен извод – мозъкът развива уменията за саморегулация, когато ги упражнява. Всяко решение, всеки решен проблем и всяко преодоляно предизвикателство укрепват способността на мозъка да управлява собственото си поведение.
И тогава се случва нещо прекрасно. Тригодишното дете с гордост заявява: „Аз сам!“, a деветгодишното започва да пита: „Как това ще се отрази на останалите?“. С порастването се променя и свободата, но и отговорността. Тригодишното дете се учи да се грижи за себе си. Осемгодишното вече иска да разбере света и да допринесе за него. Учениците в началния курс не питат само: „Мога ли?“ Те започват да питат: „Защо?“ и „Какво ще стане, ако…? Смислената работа вече трябва да отговаря на техния разсъждаващ ум. Изследователските проекти, времевите линии, експериментите, излизанията от училище и съвместната работа им дават възможност да изследват идеи, които имат смисъл за тях, като едновременно осъзнават, че всяко решение има последствия. Излизането от училище, организирано от децата, е може би един от най-красивите примери за свобода, свързана с отговорност. Децата организират транспорта, свързват се с експерти, подготвят въпроси, управляват времето си, представляват своя клас и след това споделят наученото. Свободата да напуснат класната стая съществува, защото приемат отговорност към себе си, към групата и към обществото.
Разбира се, децата невинаги могат сами да предвидят последствията от своите решения. Именно затова имат нужда от възрастни – не за да контролират всяка тяхна стъпка, а за да мислят заедно с тях. Опитът не може да бъде ускорен. Нашата роля е да задаваме въпроси, да помагаме на децата да обмислят различните възможности и постепенно да им предаваме отговорността, когато преценката им узрява.
Ето защо наблюдението е в сърцето на Монтесори педагогиката. Когато детето среща трудности, не питаме веднага: „Какво му има?“ Питаме: „Какво се опитва да ни каже?“ Подобно на добрия лекар, ние търсим причината, а не само симптомите. Отговаря ли средата на неговите потребности? Получило ли е достатъчно преживявания, за да успее? Готово ли е за тази отговорност или има нужда от още подкрепа?
И нека не забравяме, че всяка възраст стъпва върху предишната. Основите, положени през първите шест години – движение, език, ред, концентрация, независимост и доверие – подкрепят всичко, което предстои. Колкото по-здрави са тези основи, толкова повече свобода и отговорност детето ще може да поеме по-късно в живота. Понякога родителите се страхуват да дадат повече свобода, защото се опасяват, че ще изгубят контрол. Може би по-добрият въпрос е: „За каква отговорност вече е готово моето дете?“ Може би четиригодишното може да приготви плодовете за семейната закуска, седемгодишното може да помогне при планирането на списъка за пазаруване, десетгодишното може да организира семейна разходка или да управлява малък бюджет… Всяка истинска отговорност изпраща едно много важно послание към детето: „Вярвам ти.“ А доверието често е първата крачка към независимостта.
Мария Монтесори вярва, че образованието не е в това да контролираме децата, а да ги подготвим за живота. Целта не е да отгледаме деца, които се държат добре, защото някой ги наблюдава. Целта е да възпитаме хора, които правят добри избори, дори когато никой не ги наблюдава.
Това е истинската свобода – тихата увереност на човека, който може да мисли самостоятелно, да работи с цел, да се грижи за другите и да допринася за един по-мирен свят.
Автор: Анна-Мария Йоцова, AMI Teachers Trainer-in-training 6-12 | AMI International Montessori Teacher (3–6, 6–12, 12–18) | IB Educator | Founder of Discover International School & Preschool | Co-founder of Montessori Society Bulgaria
