Лекция, изнесена на 27 март 1913 г.
Мария Монтесори
Значението на природата е един от най-задълбочените въпроси, които трябва да адресираме във възпитанието. Това също така е един от най-добре изучените и най-често прилаганите предмети в различните съществуващи методи. Голяма част от прогреса днес може да се обобщи със следното: човечеството е постигнало мир и следователно се е свързало с природата. Този въпрос не се нуждае от специално развитие от моя страна, тъй като той представлява неразделна част от нашия метод.
Великата идея за свободата, която Жан Жак Русо (1) развива, е в това детето да бъде свързано с природата и да бъде оставено на расте под влиянието на нея самата. Добре е известна концепцията на Русо, че хората съсипват божественото творение, поради което трябва да оставим децата в ръцете на Бог, да оставим детето на онази свобода, която означава липса на действие – в този случай, по-скоро в изолация от човешкото общество.
Както знаете, идеалът на Русо е приложен на практика само в неговите творби. В своята концепция за свободата Толстой изразява сходна идея. Той би върнал модерните човешки същества, населяващи градовете, към такова общество, в което те да бъдат принудени да работят на полето. Също така да бъдат извън досега с всички зли сили, които съществуват във всеки град и да бъдат върнати към един прост живот, към обработването на земята. Толстой също иска да създаде педагогически методи, базирани на тази идеали, като по този начин прави опит за един вид реформа на човечеството.
Вместо тези идеи, които са толкова добре известни, аз бих искала да дискутирам педагогическата работа, която не е толкова позната за повечето хора, които се интересуват от педагогика. От гледната точка на природата това може да е от особена важност за експеримента: работата на Итар за възпитанието на дивото момче от Авейрон. В този случай ние не започваме от една теория, от един идеал, а работим с факти. Итар (2) изучава детето, което в действителност е живяло само, изолирано от човешкото общество, далеч от града, в провинцията, в непосредствен досег с природата. Това рядко срещано същество, дете, израснало изоставено в сърцето на природата, е изучено от Итар не само като индивид, а като част от същински педагогичен експеримент. Този експеримент се противопоставя на идеите, защитавани от Русо и Толстой, и въвежда в социалния живот едно дете, израснало диво, сред природата и го насърчава да стане част от цивилизацията.
Хората, проявяващи голям интерес към педагогиката, може да желаят да чуят повече за тези противоречащи си идеи: от една страна говорим за хората от тяхната настояща позиция и ги поставяме в подчинено положение, а от друга страна виждаме автентичния случай на човешко същество, което бива доведено от изключително подчинена позиция в един цивилизован живот чрез малки педагогически усилия, които се увенчават с резултати, които могат да бъдат разглеждани като първия основен етап в новата наука, наречена експериментална педагогика.
Детето, възпитано от Итар, чийто живот представлява основата на педагогическите идеи на Итар, доразвити от Сегуин и продължени от мен, може да бъде изучено или анализирано в две различни насоки: размишлението върху огромната радост, която природата сама по себе си може да даде на един човек, който може да не е надарен с особена чувствителност и интелигентност. Пример за човешко същество с такова ниско развитие в тази област е дивото момче от Авейрон. Без съмнение това дете е придобило известна степен на чувствителност като се е наслаждавало на всички природни факти, до които ние не сме се докоснали: например, насладата, която може да има в една буря, в снега, луната, тишината на провинцията, различните звуци в природата. Всички тези факти, за които чувствителността на хората от града е притъпена, пораждат такава радост у това дете-идиот, че описанието на изражението на неговите чувства притежава качества, които граничат с поезия. Например, когато Итар описва как момчето прекарва цяла вечер седнало на ръба на един фонтан, гледайки мъртвите лица, падащи във водата, и сякаш завладяно от меланхолични спомени на моменти то въздиша, който звук впоследствие се превръща във вопъл; или когато прекарва цяла нощ с глава притисната до прозореца, понеже лунната светлина го е събудила; или когато момчето, събуждайки се посред нощ, забелязва, че вали сняг и не можейки да остане затворено, излиза навън, за да се хвърли в снега.
От друга страна, това дете, което е толкова закалено и може физически да понесе толкова много, че може да стои голо в снега, да се изправи срещу бурята, да остане под дъжда без да пострада физически, дори изпитва изключително удоволствие от това, това дете изпитва огромно отвращение към определени неща. То не знае как да понесе страданието на хората, когато промяната е към цивилизован живот. Например, детето не може да се справи с това топла храна да му бъде сервирана в точно определени часове, докато то седи на масата и трябва да използва ножове и вилици и т.н. То не може да понесе ограниченията на облекло, което прикрива тялото му от природата и го пази от слънцето, студа, дъжда и т.н. Той не може да възпре импулса си да тича, когато би трябвало да ходи правилно, както това трябва да се прави в града; момчето не може да ограничи виковете си и да сведе гласа си до ограничената речева модулация. Тук имаме демонстрация на живо за това как жертваме природо съобразния си живот, за да живеем цивилизовано. Тези жертви са свързани с детайли на конструкция, на ограничение и може да бъдат наречени пожертване на природния живот на нашето момче. Жертва, която включва предпазване на тялото ни от потапянето му в ползите, които осигурява природата. Итар, който е бил изключително привързан към това дете и който предава историята на ученика си по изключително жив начин, описва тези два аспекта на природния и цивилизования живот. Итар горещо е искал детето да се адаптира към цивилизования живот, като е бил сигурен, че това ще бъде от голяма полза за него. Той е воден от вярването, че това диво момче ще възприеме тази адаптация като полза. Като възпитател той всъщност е постигнал голяма и велика цел, тъй като детето е започнало да предпочита ползите на социалния живот пред огромните радости, които е изпитвало в природата. Онова, което най-много тласка децата към цивилизования живот, е любовта, която те изпитват към хората, които ги възпитават, и малко по малко възможността да вкусят от някои от удобствата, които несъмнено съпътстват цивилизования живот.
Подробното описание на това как дивото момче се е променило в цивилизован мъж трябва да формира едно от най-важните и фундаментални проучвания за хората, които се интересуват от възпитанието, особено от възпитанието във връзка с природата. И един ден книгата на Итар ще се счита за класика за всички възпитатели. От определена гледна точка можем да кажем, че всички деца представляват това, което дивото момче от Авейрон е представлявало за Итар: очевидно всички деца са родени с предопределената съдба за живот в природата и чрез процеса на възпитание всички те трябва да се адаптират към живот в цивилизацията.
Да знаем каква е мярката, която трябва да извървим по този път, това трябва да представлява интерес за всички нас. Не само хората, които се занимават с възпитание, а всеки цивилизован индивид.
Общоприето е вярването, че тези две идеи си противоречат и точно това твърдят Русо и Толстой: че ние очевидно трябва да имаме два напълно отделни начина на живот, като почти насила трябва да изберем между живот в колектив и в цивилизовано общество, и евентуално по-добрият абсолютен живот в природата. Максималното съвършенство във възпитанието и в самия живот трябва да се намери в хармоничното съчетаване на тези два различни живота, което днес не само се разбира, но също така и се практикува. Свързването на хората с природата никога не е безполезен акт, защото за да живеят добре те трябва да се докосват до нея.
Неотдавна бяха проведени много експерименти, включително такива с обща биологична значимост. Те изследват живота като цяло и неговата връзка с природата: например, стимулиращият ефект на слънчевите лъчи, ефектите от определени светлини върху живота на микробите и клетките. Когато в експериментални условия ембрионите на някои животни биват изолирани от електромагнитното поле на земята, изглежда тези развиващи се организми развиват рахит единствено по тази причина. Това води до заключението, че човешките същества не живеят единствено чрез храненето и кислорода, както безгрижно мислехме преди. Те живеят посредством много други природни елементи. Връзката със земята, слънцето и живите растения е като да се пие вода от самия извор на нашия живот. А принципите, които можем да наречем материалистични и физиологични, просто се появяват на хоризонта на педагогиката и не са свързани единствено с медицинския свят.
Хилавите деца могат да придобият сила като бъдат изложени продължително на слънчевите лъчи или като лежат изпънати продължително време в тревата. Следователно е ясно, че слънчевите лъчи, магнитното поле на земята и на живата трева подпомагат живота.
Например, знаем, че туберкулозата може да се излекува с определена височина на нивото на ултравиолетовите лъчи на слънцето; знаем също така, че всичко, което помага за заздравяването на един слаб човек, би заздравило още повече един силен човек: средствата, които проучихме първо, за да подпомогнем слабия живот, са абсолютно същите, които трябва да подпомагат нормалния живот.
Днес сме свидетели на силна тенденция, при която нормалните деца преминават през определени лечения, които вече не са релевантни по своя характер, но които са инспирирани от възпитателни цели, за да ги свържат с природата. Виждаме деца, които са леко облечени, деца, които трябва да прекарват време на морския бряг, не за да се къпят, което едно време беше единствената причина, а за да бъдат изложени на ефекта на йодните изпарения и слънчевите лъчи. Виждаме деца, които биват учени да спят на земята и на открито, като всички тези преживявания са предвидени да свържат детето и зараждащия се живот с живителните сили на природата.
Можем също така да видим една по-напредничава стъпка, която се предприема, а именно децата вече не се предпазват от внезапните атмосферни и метеорологични промени. Преди се страхувахме да позволяваме на децата да се разхождат в дъжда или да се изправят лице в лице с бурята. Сега знаем, че един от най-великите инстинкти на детството е да се тича в дъжда без чадър. И от тази гледна точка възпитателните средства също се формират така, че да направят хората по-силни.
Създаването на обществени паркове, където това е възможно в градовете, също ни демонстрира една реална тенденция за връщането на хората към природата, така че да се налага те да правят само жертвите, които са абсолютно необходими за градския живот.
Но частта, която засяга най-тясно възпитанието, е частта, която се отнася до духовния живот на детето и до въздействието, което природата оказва върху този живот. Ефектите на природата, разглеждани досега, са чисто материалните, но добрите неща, които получаваме от нея, не се изразяват единствено под формата на материални ползи. Те включват също така огромни интелектуални, а още повече – духовни ползи.
Например, духовният живот на един селянин и този на един миньор се различават драстично, независимо колко интелигентни и възпитани са тези хора. По-наситеният и богат духовен живот на селянина е пряко свързан с взаимодействието с формите на живот в досег с природата, които изобилстват в провинциалната среда. В случая на миньора можем само да наблюдаваме отдръпване от всяка форма на живот, с изключение на човешкия, който се ограничава по този начин за този тип работник.
Наблюдението на удивителните феномени на живота прави огромно впечатление и това може да бъде разбрано дори от едно дете. Този факт е толкова добре известен, че цели възпитателни системи за малки деца се основават точно на този принцип: влиянието на разгръщането на природния живот в съзнанието на детето. Една дама от Англия е разработила свой метод за възпитание на децата, основаващ се на този принцип: детето трябва да отглежда растения, да се грижи за животни, да наблюдава феномена на растежа, да го проследява и по този начин да придобие удивителното възприятие за мистерията на живота, която цялата природа развива за себе си (3). Това поражда също и религиозно усещане или поне религиозни чувства, които могат да бъдат поощрявани. Разбирането за живота на растенията във връзка с външните фактори на околната среда осигурява голяма помощ за усвояването на знания от страна на детето. И накрая, събирането на растения и познанието за това как те да бъдат сготвени добавя още едно средство към общата култура. Тези опити са били успешни, особено в Англия. Те са излезли от експерименталната фаза и си струва да бъдат отбелязани като факти, и определено са от огромно значение за формирането на духовния живот.
Училищата и учителите не трябва да са единствените, които познават и прилагат този подход, напротив, принципите му трябва да бъдат много широко приети. Например, когато децата отиват в обществен парк, майките разговарят много малко с тях и не им позволяват да получат усещането за природата, която може да се види в заобикалящите ги растения, в езерцата, в които водните лилии всеки момент ще цъфнат. Единствената грижа на майките е малчуганите да потичат и да съберат колкото е възможно повече слънчева светлина и чист въздух. Осъзнаването, че децата в парковете трябва да поемат не само въздух и слънчева светлина, но трябва също да почувстват магията и красотата на живота, е нещо, което обществото като цяло трябва да разбере, нещо, което вече е известно на всички интелигентни учители.
Следователно и аз приветствам за нашите деца тези средства на възпитание, които вече се прилагат толкова успешно и които включват отглеждане и грижа за растения и животни. Ние, както и други хора, забелязваме радостта и необикновения интерес, който се проявява от страна на детето. Например, нашите учители споделят за дълбоката емоция, която някои деца изживяват като гледат пиленцата да се излюпват от черупката или когато една сутрин забележат, че вече има две пиленца, там където преди не е имало нито едно. Самата аз съм виждала замислените лица на четиригодишни деца, които виждат цветът на голяма червена роза да се отваря във вазата, в която предишната вечер е имало само пъпка.
Със сигурност всички тези демонстрации на емоция имат огромна възпитателна стойност. Децата могат да получат такова разбиране за мистериозното чудо, което отдават на силата, за да постигнат комфорт в духовния живот. Един ден една дама, за която децата знаеха, че скърби, дойде да посети Каза дел Бамбини. Тъй като не искаха да я утешават с думи, те я хванаха за ръка и я заведоха да види едно растящо растение.
Значението на природата в развитието на физическия и интелектуален живот е още по-голямо за нас в метода, който популяризирам, тъй като когато едно дете е подготвено да наблюдава средата посредством дидактичните материали, които му даваме, неговият интелект се формира в значителна степен. А една от целите и формите на възпитанието, както се предлага в обхвата на метода, който подкрепям, е детето да бъде насочвано косвено, така че да знае как да наблюдава в най-голяма възможна степен, след което да очаква последващите спонтанни проявления. За разлика от други, които използват природата, за да формират духовния живот на детето, ние не желаем твърде директно да учим детето да я наблюдава. Ние оставяме децата да наблюдават сами и се опитваме само да им предоставим средствата и капацитета за наблюдение, а когато видим, че те все още не са способни да наблюдават природните факти, ние не ги насилваме, въпреки че продължаваме работата си, която трябва да ги превърне в наблюдатели. Когато децата успеят в това да бъдат заинтересовани и да наблюдават природните феномени по свой собствен начин, тогава можем да бъдем сигурни, че природата ще окаже огромно влияние върху самите тях.
Това е деликатна задача, тъй като ако следваме традиционната практика за описание на цветята и растенията, те стават безвкусни за децата, понеже те трябва да полагат усилие, за да разберат подробностите. По този начин ние потискаме у децата възможността евентуално да наблюдават цветята и растенията. Ако вместо това им дадем принципите, които ще им осигурят възможност да наблюдават тези цветя, то те ще спрат да наблюдават с изумление всички детайли, свързани с тези цветя и ще изпитат огромна радост. Ако знаем как да култивираме тази тенденция, жаждата, която им дава задоволството от откривателството, това е достатъчно, за да свърже децата с природата и те да я наблюдават. Този много различен критерий в нашия метод включва единствено специална възпитателна техника, която има тенденцията да подготвя децата да се наслаждават на природата.
Насладата от природата е привилегия, която не зависи само от това дали човек е свързан с нея. Това е привилегия, която зависи от вътрешното формиране на човешкия дух. Не е фактът, че днес хората са в по-тесен досег с природата по много различни начини, заради който виждаме поколение, вдъхновено от нея. Не тяхното възпитание е това, което взема предвид, че грижата за духа е това, което води човек до насладата и наблюдението на заобикалящата ни природа.
Има две групи от велики наблюдатели на природата: първата са учените, а другата са хората, надарени от природата, които наричаме творци. И учените, и творците имат силата да наблюдават неуморно, дори нещо повече, да се наслаждават на най-дребните детайли на природните обекти, дребни детайли, които убягват от очите на другите хора, които са еднакво близо до същите природни феномени. Това потвърждава, че само очите не са достатъчни, за да се види онова, което съществува. Човек има нужда от вътрешна, духовна подготовка, за да го види и да му се наслади.
Един човек, добре познат с любовта си към природата и със способността си да забелязва и най-деликатните детайли в природните обекти, не е бил нито учен, нито творец. Този човек е светецът Свети Франциск от Асизи, който е бил огромен поклонник, обожател и наблюдател на природата, заради духовната подготовка, която у него е била много дълбока и лична, и която се е проявявала в различен вид любов към нея, любов, който той може спокойно да сподели с учените и творците. В заключение бих искала да ви прочета описанието, дадено от Свети Франциск на цикадата, тъй като това описание демонстрира как тази изтънченост на духа помага на човек да забележи някои детайли, които например един учен, въоръжен с инструменти и воден от строго научен метод, може да не забележи, дребни детайли, които може да изглеждат изключително живи в очите на човек, който е духовно буден.
По думите на Свети Франциск цикадата казва: „Кой ми е дал тези леки, малки нозе, с компактни и гъвкави малки кости, така че да мога лесно да скачам от клон на клон, от вейка на вейка? Той ми е дал и очи, тези кристални стъкленици, които се обръщат и поглеждат напред и назад, за да наблюдават всички мои врагове. Той ми е дал и криле, мека, златна тъкан, зелена и синя, отразяваща цвета на небето и на дърветата. Щастливо пляскам с криле по начин, който не може да се сравни с този на чучулигата или на славея…“
Това е един прекрасен пример, показващ, че душевната подготовка за истинското наблюдение на живота, може да комбинира у един човек силата на учения, вдъхновението на поета и езика на Светеца, чиито думи току що чухме. В такъв случай можем да видим разгръщането на аналогична подготовка: формирането на вътрешното аз, което дава материал за развитие на интелекта, така че индивида да знае как да изрази идеите си с огромна яснота. И мисля, че например в началните училища при подготовката на есета, тази форма е едно от най-ефикасните средства за индивидуалното формиране на стила и придобиването на по-широки и всеобхватни идеи. Нищо от това не се усеща като интелектуална умора, а единствено като проявление на насладата от природата.
1 Жан Жак Русо (1712–1778) е философ, писател и композитор, роден в Женева. Неговата политическа философия оказва влияние върху Френската революция, както и върху цялостното развитие на модерната политическа, социологическа и образователна мисъл. Новелата на Русо Емил: или за възпитанието представлява трактат за възпитанието на личността за формиране на гражданско съзнание. Философията на Русо за възпитанието не разглежда конкретни техники за предаване на информация и концепции, а по-скоро развитието на характера и усещането за морал на ученика. Измисленият образ, Емил, расте в провинцията, под наставничеството на учител, който го насочва през различните преживявания, свързани с усвояването на познания. Русо е един от първите защитници на възпитание, което е спомага за развитието. https://en.wikipedia.org/wiki/Jean-Jacques_Rousseau, преглед на 22 май 2013 г.
2 Жан Марк Каспар Итар (1774-1838) е известен с работата си с дивото момче от Авейрон. За първи път Монтесори проявява интерес към педагогиката, когато започва работа с деца, които са категоризирани като деца с недостатъци или идиоти. Нейното търсене на педагогическо лечение на интелектуалните дефицити я сблъсква с двама френски лекари, Итар и Сегуин: „двамата велики лекари, които очакват тя да впрегне в едно медицината и педагогиката“ (Бойд, У., От Лок до Монтесори. Лондон: Джордж Харап, 1914 г., стр. 17).
3 Тази препратка вероятно се отнася за Люси Р. Летър, която е написала книгата Градинарство за малки деца в училище (1906 г.), чиято философия е изключително силно повлияна и от Алис Франчети. Алис и нейният съпруг Леополдо Франчети са били огромни поддръжници на Мария Монтесори. Те са я насърчили да напише първата си книга и са оказали огромна помощ за нейното публикуване.
Източник: AMI Journal
