Преглед на книга
Най-доброто оръжие за мир: Мария Монтесори, образованието и правата на децата
(Поредицата на Джордж Л. Мос за Съвременна европейска културна и интелектуална история)
от Ерика Морети
Издателство на Университета в Уисконсин, 2021 г.
Мира Дебс, Университет Йейл
През последните години европейските учени, включително Валерия Бабини, Луиза Лама, Летерио Тодаро и Кристин Куарфуд направиха научна преоценка на живота и интелектуалното наследство на Мария Монтесори в изключително обемни монографии. Биографията от Валерия Бабини и Луиза Лама (2000 г.) – „Една напълно нова жена: научният феминизъм на Мария Монтесори“ – позиционира Монтесори в контекста на италианските интелектуални движения, по-специално феминизма. Изследването на Летерио Тодаро от 2020 г. – „Началото на една нова ера“ – изучава работата на Монтесори в контекста на световното теософско движение. Изследването на живота на Монтесори от Кристин Куарфуд (2017 г.) – „Образователната империя на Монтесори: Културна критика и политика в периода между двете световни войни“ – чиято публикация на английски език предстои, проучва интелектуалната история на педагогиката на Монтесори и хвърля нова светлина върху нейното десетилетно сътрудничество с италианския фашистки лидер Бенито Мусолини.
За щастие на учените, които не разбират италиански или шведски, интелектуалната биография на Мария Монтесори от Ерика Морети – „Най-доброто оръжие за мир: Мария Монтесори, образованието и правата на децата“ – запълва този пропуск. Морети, професор по италиански език в Института за технологии в модата в Ню Йорк, пише в сътрудничество със свои колеги, европейски изследователи и надгражда тяхната работа, за да представи това проучване на английски език на пацифизма на Монтесори, който я превръща в централна фигура в глобалния хуманитаризъм, помощ при бедствия, дейности за мир и социална реформа през 20 век.
В преразказа на Морети ние виждаме Монтесори, която разгръща истински действия за мир като ангажира италиански глобални лидери, включително Папа Бенедикт ХV, Махатма Ганди, Рукмини Деви Арундале (индийски теософист и основател класическите индийски танци) и Бенито Мусолини, и просъществува в противоречивите позиции на визионер за мир и прагматичен и адаптивен човек, който е способен на компромиси. В този процес Морети обрисува Монтесори като човек, който непрекъснато работи в помощ на децата и семействата в най-уязвимите условия – италианските селяни, осиротелите деца след земетресението в южна Италия и децата, травматизирани след Първата световна война – като тя лобира пред Папата за създаването на организацията Бял кръст и предвижда създаването на Министерство за правата на децата във всяка държава.
Книгата на Морети има шест глави, в които се развива разбирането на Монтесори за пацифизма и как тя е работила за неговото приложение в поредица от „концентрични кръгове на влияние“ (стр. 13): първият кръг е развитието на състоянието на вътрешен мир у децата, което включва както способността на тялото да се движи грациозно, така и психическото състояние за действие със съчувствие към хората около нас. Вторият кръг е въздействието върху детето в семейството, а третият и последен кръг е състоянието на социален мир.
Надграждайки работата на италианските историци Луиза Лама и Паола Трабалзини, Глава 1 поставя интелектуалното развитие на Монтесори от 90-те години на деветнадесети век в контекста на общественото здраве (наричано тогава социална медицина и морална хигиена), феминизма и изграждането на нацията. Тези усилия помагат да се оспори представянето на Монтесори като изключителен гений, по-скоро тя развива идеите си в широкообхватен диалог с множество от равнопоставените си в Италия и на други места по света. Въпреки че нейната работа с децата с увреждания преди създаването на първата Къща на децата е добре документирана в други биографии на Монтесори, Морети добавя нов контекст като споделя подробности от работата й с италианците в селските региони, живеещи извън Рим. Докато нейната работа, бореща се с бедността в градските райони, е добре известна, тази информация предоставя важна картина за провинциалните области, където Монтесори прилага и развива теориите си. В Глава 1 Морети също така показва как естетиката в класната стая на Монтесори – спокойна среда, която стимулира усещането за мир – е част от по-мащабни усилия за развитие на градските региони. Италианските проектанти, занимаващи се с градско планиране, които са съвременници на Монтесори, вярват, също като нея, че най-бедната прослойка в обществото може да бъде трансформирана чрез препроектиране на пространствата за живеене и усвояване на познания.
Глава 2 ни представя Монтесори в средата на Първата световна война, докато тя осмисля начина, по който нейният образователен метод би могъл да осигури мирна рехабилитация в помощ на децата, страдащи от травмите на войната. Във време, когато обществото едва започва да развива понятията, с които да говори за войниците, травматизирани на бойното поле, Монтесори разбира, че за да се помогне на децата, които са преживели ужасите на войната, те се нуждаят от това, което сега наричаме образование, отчитащо травмите. Няколко от училищата на Монтесори в Париж и в региона на Ломбардия в северна Италия залагат принципите в практиката като използват материалите, създадени в работилници, където се трудят ранени ветерани. Решението, което Монтесори предлага, Белият кръст никога не се реализира, независимо от често отправяните от нея молби за помощ към Папата. Въпреки това тази идея представлява международната рамка на Монтесори в помощ на децата в конфликтни ситуации, визия, която днес се реализира от възпитателите, нейни последователи. Морети също така обяснява защо хората в Италия, които изграждат политики, избират алтернативния модел за ранното детство, разработен от сестрите Роза и Каролина Агази, вместо метода на Монтесори. Това е така, тъй като те се стремят да създадат покорно и готово за война следващо поколение.
В Глава 3 Морети обяснява развитието на теоретичната основа на пацифизма на Монтесори и колко радикално това се отличава от теориите на нейните съвременници-пацифисти. Колегите й активисти на пацифизма по онова време се фокусират върху публични демонстрации, конференции или преподаване по изрична учебна програма за мир пред децата. Монтесори има различна визия. В поредица от лекции в Лондон през 1917 г. тя развива начина, по който мирът е състояние, което трябва да бъде култивирано отвътре, възприемайки идеята, че политическият мир може да се създаде единствено чрез развитието на ново поколение от деца, които са агенти за мир.
В Глава 4 Морети се стреми да се пребори с мисълта за начина, по който Монтесори, независимо от фокуса си върху миротворчеството, е могла от 1922 до 1934 г. да преживее период на сътрудничество с италианския фашистки диктатор Бенито Мусолини, приемайки спешно необходимата финансова подкрепа за нейния модел от фашисткия режим, за да подпомогне себе си и семейството си. Морети обяснява компромисите от този период. Например, Монтесори демонстрира интереса си към пацифизма, изпращайки представители на глобални пацифистки дискусии за правата на децата през цялото десетилетие след 1920 г., но не участва пряко в тях. Тя се оттегля от глобална активност, връща се към усилията за изграждане на италианската нация чрез образование и медицина, работя, която е характеризирала ранната й кариера, тъй като се е стремила да разшири и институционализира учебната си програма в цяла Италия.
За разлика от други учени, които твърдят, че Монтесори е била аполитична или че не е била наясно с мащаба на фашисткото насилие, Морети твърди, че Монтесори е била „проницателен политически наблюдател“ (стр. 126), който вижда възможност за капитализиране на желанието на Мусолини за постигане на по-голяма международна легитимност за италианския фашистки режим чрез личен опит с нейния метод. С финансова подкрепа от Мусолини през 1924 г. Монтесори променя името на италианската организация Монтесори от „Общество на поддръжниците на метода“ на тогавашното „Национална опера Монтесори“. До 1926 г. Монтесори е почетен президент, а Мусолини е реален президент на организацията. Режимът помага за разкриването на училища и обучителен център в Рим и поддържа няколко списания на Монтесори. Фашисткото образование поема старателен обрат и се отдалечава от Монтесори, което започва с лидерството на Ахиле Старасе, който се стреми все повече да фашизира италианската училищна система. През 30-те години на двадесети век Монтесори преоткрива гласа си в полза на пацифизма (което е развито допълнително в Глава 5), докато фашистите започват да говорят за „Монтесоризъм без Монтесори“ (стр. 140). В резултат на това връзката между режима и Монтесори отслабва. Монтесори напуска Италия, в крайна сметка се заселва в Нидерландия, където нейната организация Международна асоциация Монтесори установява централата си.
Накрая, Глава 6 проучва как концепцията на Монтесори за това, което Морети нарича най-външен кръг на пацифизма, идеята за космическото образование, се развива по време на нейното пребиваване в Индия почти за цяло десетилетие от 1939 г. до 1946 г. и от 1947 г. до 1949 г. Тук Морети дава смислено допълнение към ограничение научни публикации за образованието на Монтесори в Индия (Дебс, в пресата; Леучи 2018 г. Чуренев, 2020 г.). По-конкретно тя дискутира как теософистът Рукмини Деви Арундале, класически танцьор, който популяризира танцувалната традиция бхаратанатям и поддържа съживяването на индийските традиции в изкуството, оказва съществено влияние върху развиващите се концепции на Монтесори за изкуството и космическото образование.
Тематичното проучване на Морети е хронологично, но читателите трябва да притежават сериозни познания за биографията на Монтесори, за да проследят множеството движещи се части. Аз непрекъснато се възхищавам на способността на Морети да свърже този огромен брой социални, политически и образователни идеи с концепцията на Монтесори за миротворчеството в образованието, въпреки че понякога и аз полагах усилия да проследя как се свързват всички тези нишки. Изследователите и възпитателите, следващи метода на Монтесори, ще намерят този труд вдъхновяващ за начина, по който той предоставя социален контекст за идеите и педагогическите методи на Монтесори. Най-важното е, че той разширява допълнително кръговете на интелектуалните усилия на Монтесори като ги обвързва с научните познания от европейската история от 20-ти век, италианските изследвания и изследванията за мир.
Информация за автора
Мира Дебс е Изпълнителен директор на Програмата за проучвания в областта на образованието и е лектор по Социология в Университета Йейл. http://orcid.org/0000-0001-5234-0689
