Нашата Менторска програма „Подпомагане цялостното развитие на детето до 6 години“, създадена да предостави изключителна подкрепа и насоки за подкрепа на развитието детето по време на неговите формиращи години в Детската къща. Нашата програма е основана на известната научна методология на д-р Мария Монтесори и обогатена от съвременните изследвания в ранното детско развитие, когнитивните функции и социално-емоционалната интелигентност.
Повече информация и записване тук!
В тази връзка споделяме част от лекция на Байба Круминс Грацини:
Бих искала да започна като цитирам д-р Монтесори:
„… човек не може да се развива като индивид извън обществото и не може да съществува истинско общество, което не е формирано от индивиди“.
(Моралът и социалното възпитание, Комунюникета на МАМ, 1984/4)
Човешките групи или общества
Нека първо разгледаме човешкото общество, човешката група. От най-ранни времена хората е трябвало да живеят на групи, тъй като иначе не са могли да оцелеят. За това съществуват две причини: в сравнение с други същества, тялото на възрастния човек е много зле оборудвано както за битка, така и за бягство; и второ, детето на човека се ражда толкова недоразвито, че то остава зависимо от възрастния в продължение на много дълъг период от време.
Детето
Нека сега се обърнем към детето. Ако историята на човечеството демонстрира толкова ясно изключителната важност на ръцете, ума, любовта и групата, то същото трябва с абсолютна сигурност да е вярно за децата.
Ще разгледаме средата, която д-р Монтесори е подготвила за възрастовата група от три до шест години, тъй като това е самата среда на Монтесори.
Същността на тази среда, която наричаме Casa dei Bambini или Къщата на децата, е точно същността на къщата или дома, специално подготвен за малките деца, къща, в която всичко е фокусирано върху детето и неговите потребности, а не върху възрастния и неговите потребности. Следователно, цялата среда с всичко, което тя съдържа, трябва да опосредства спонтанната дейност на детето и трябва да се харесва на детето, да го привлича, да го приканва, сякаш нещата му казват: „Погледни ме, използвай ме, работи с мен“! Това е детето, което е чувствително към гласа на предметите и към реда и красотата на заобикалящата го среда. Цялата среда трябва също така да функционира като контрол на грешката за детето, за движенията на детето през сетивно-двигателния период от неговия живот, когато то усъвършенства движенията си и физическите сили на възприятие. Но най-важното от всичко е, че в тази среда детето може и върши работа с ръцете си, тъй като това е начинът, по който то учи, израства и се развива.
Както казва д-р Монтесори:
На детето винаги трябва да се дава работа, която да върши с ръце, тъй като това работи със съзнанието за функционалната цялост на личността на детето. Нашият принцип за функционална цялост ни е дал възможност да изпълним изключително важната цел на възпитанието – да предложим на детето възможността да бъде в пряк контакт с реалността. (Възпитание и мир, глава 11)
Тя казва също:
За децата е много трудно да се концентрират върху казаните думи, но те не срещат затруднения в това да се концентрират върху предмети. (…) Проблемът при преподаването на деца не може да бъде решен с наличието на добри учебници или с присъствието на добър учител в класната стая, който да казва правилните неща за предмети, които детето не може да види. Решението е по-скоро в изграждането на жива среда, която съдържа предмети, които конкретно представя онова, което трябва да бъде научено.
(пак там)
Детето, което работи едновременно с ума и ръцете си, следва пътя, начертан от човечеството. Детето, което се концентрира, което практикува, онова което научава (а именно, повтаря дейността) и работи с максимално усилие, не просто усвоява дадено умение, то заздравява съзнанието си и се развива като индивидуално човешко същество.
Следователно Монтесори казва:
… Фактът, че детето само се научава, че може да преодолява толкова много трудности само, му осигурява вътрешно удовлетворение, което повишава чувството му за лично достойнство. Възможността да избира собствените си дейности също му помага да развие качества, които ние обикновено не считаме за характерни за детето – като например, чувство за самостоятелност и инициатива. (пак там)
Осигуряването на малките деца на среда, подходяща за техните потребности и даването на свобода да действат самостоятелно в тази среда, разкрива в очите на д-р Монтесори едно ново дете – дете, което работи (работи с ръцете си) и което иска да работи; дете, което обича, чиято любов приема средата и всички аспекти от живота и чиято любов води към познание, а не към желание за притежание.
Затова Мария Монтесори казва:
В нашата подготвена среда детето не играе. То работи и алчността изчезва. То работи и мързелът изчезва. То иска да прави всичко! То е твърде много развито човешко същество в сравнение с другите деца. Този човешки индивид демонстрира тенденция за самостоятелна работа, за да развива съзнанието си, а след това се ражда и любовта, което води до изграждане на щастливо общество. (Възпитание и мир, глава 14)
Да, наистина, подготвената среда в Къщата на децата включва общност от индивиди, достатъчно голям брой и на различна възраст. Това е социална среда, която води до здравословен социален живот. Различната възраст окуражава децата да си помагат взаимно, а по-малките деца учат значително по-лесно от по-големи деца, отколкото от възрастни. „Между двете възрастови групи има комуникация и хармония,“ казва д-р Монтесори „която рядко може да бъде видяна между възрастен и малко дете“. По този начин по-големите деца се превръщат в герои и учители за по-малките и в групата се развива атмосфера на любов, възхищение и закрила. Децата се опознават и се ценят взаимно, а групата се превръща в общност, която се крепи на връзки с взаимно уважение и привързаност. Монтесори изтъква също, че децата инстинктивно знаят кога трябва да окажат помощ или не; кога тази помощ е необходима и обратното, кога максималното усилие е онова, към което трябва да се прояви максимално уважение. Взаимното привличане между по-големите и по-малките деца, между по-силните и по-слабите отразява инстинкта за социалния напредък. Още повече, не само, че децата не изпитват завист, но те бързо проявяват възхищение и са щедри в оценката си за постиженията на всеки. В такава общност единството на групата се базира на социалните достойнства, на онова, което Монтесори идентифицира като „най-благородни чувства“. Вместо омраза, съществува привързаност, вместо завист – възхищение, вместо самонадеяност и унижение . уважение и закрила; вместо съревнование, съществува реципрочна помощ и сътрудничество. Социалният дух и единство, които се развиват в тази общност от малки деца, д-р Монтесори нарича кохезия на социалната единица. И това е естествена, спонтанна социална солидарност, която е напълно несъзнателна и следователно, възрастта между три и шест години представлява ембрионният период за формирането на обществото, както и за формирането на характера на индивида.
Тогава кои са учителите на това малко дете? Над всичко друго – детето има вътрешен учител, самата природа, която е определила кои задачи за развитието трябва да бъдат изпълнени, кога и как; средата като цяло е негов учител, както и предметите, т.е. материалите. Негови учители са другите деца, а също и възрастният в сътрудничество с всичко друго посочено по-горе. По този начин се развива истинско сътрудничество между възрастните и децата. Ръцете, съзнанието и любовта, както и групата, винаги са от изключително значение за индивидуалното и социалното развитие във всяка плоскост или подраздел от развитието: от раждането до тригодишна възраст, от три до шестгодишна възраст, от шест до дванадесетгодишна възраст, от дванадесет до осемнадесетгодишна възраст. Само подходящо подготвените среди, обаче, ще гарантират оптимално индивидуално и социално развитие и следователно напълно развити възрастни, които ще изградят общество на солидарност на местно, национално и глобално ниво. Отговорността на обществото е да осигури тези среди за децата сега; да изгради супер природа не само за възрастните, но и за децата.
© Байба Круминс Грацини, 2007 г.
