1. Начало
  2. arrow_right
  3. Новини
  4. arrow_right
  5. Телевизията: приятел или враг?

Телевизията: приятел или враг?

Тази статия ни предостави Austin Montessori School

Учени в сферата на социалните науки, възпитатели и психолози отговарят с висок тон, че между тези две неща съществува очевидна връзка. Те заявяват, че телевизията прекъсва най-важният и най-поучителен урок в детството: житейският опит.

Пол Коперман, Президент на Института за развитие на умението за четене и автор на “Измамата за грамотността”, разглежда прекъсването по следния начин: “Замислете се какво пропуска детето по време на 15,000 часа [от раждането до седемнадесетгодишна възраст], които то прекарва пред телевизионния екран. То не работи в гаража с баща си или в градината с майка си. То не си пише домашните, не чете, не колекционира марки. То не почиства стаята си, не мие чиниите от вечерята, не коси моравата. То не слуша дискусия между родителите му и техните приятели за политиката на общността. То не играе бейзбол или не ходи на риболов, или не рисува картини. Какво точно предлага телевизията, което може да замести всички тези дейности?”

Последен сигнал за тревога е подаден от Министерство на образованието на щата Калифорния, който огласява констатациите си от теста за научни постижения по четене, писане и аритметика, който се провежда за ученици от шести и дванадесети клас през 1980 г. (Един от факторите, който определя огромната важност и надеждност на този тест, е броят ученици, които се включват: половин милион деца). В теста е включен въпрос, който изглежда няма нищо общо с работата на учениците в класната стая, но всъщност е много свързан с нея. Колко време прекарвате в гледане на телевизия всеки ден? Това е един от въпросите, на които повече ученици (99 процента) са предпочели да отговорят, повече от всеки друг въпрос на изпита.

Когато възпитателите приключват работата по оценяването на 500,000 теста, те започват да свързват класа, в който е всяко от децата, с часовете, които ученикът прекарва в гледане на телевизия. Техните констатации показват без съмнение, че колкото повече време ученикът прекарва пред телевизора, толкова по-нисък е постигнатият резултат; колкото по-малко е това време, толкова по-висок е резултата. Интересното е, че тази статистика е доказано вярна, независимо от коефициента на интелигентност, социалния произход или практиките за учене на детето (за всички от които е имало въпроси в процеса на изпита).

В днешно време телевизионните програми представляват сериозна пречка за личностното израстване на детето, както заради онова, което предлагат, така и заради онова, което не предлагат:

1. Телевизията е точно обратното на четенето. С прекъсванията за реклами на осемминутни сегменти (по-кратки за предавания като “Улица Сезам”), телевизията изисква и спомага за развитието на по-кратки периоди за съсредоточаване на вниманието.

От друга страна четенето изисква и насърчава по-продължително съсредоточаване на вниманието на децата. Хубавите детски книжки са написани така, че да задържат вниманието на децата, а не да го прекъсват. Заради необходимостта да се задържат зрителите до следващото рекламно послание, съдържанието на телевизионните предавания включва почти постоянен екшън. Четенето също предлага действие, но в никакъв случай не толкова много. Четенето също така запълва огромното пространство между екшън сцените с дискретно развитие на героите. Телевизията е безмилостна; без да се даде време да се помисли върху мислите на героите или да се запомнят техните думи, тъй като диалогът и филмът протичат твърде бързо. Необходимостта от критично мислене и изключително важна за малките деца, а тя се пренебрегва постоянно от телевизията. Книгиге, обаче, поощряват критичната реакция; читателят се движи със свой собствен ритъм, за разлика от ритъма на директора на спонсора. Читателят може да спре, за да се замисли за следващото действие на героя, за движението на перата върху шапката или за значението на определено изречение. Правейки това, читателят може да започне от мястото, до което е стигнал, без да пропусне която и да било част от историята.

2. За малките деца телевизията е антисоциално преживяване, докато четенето е точно обратното. Тригодишното дете седи пасивно пред екрана, напълно изключвайки онова, което се случва около него. Разговорите по време на предаването са редки, ако изобщо някога са насърчени от детето или от родителите. От друга страна, някой друг – родител, брат или сестра, баба или дядо – трябва да чете на 3-годишното дете, което държи книга. Детето е участник, както и получател, когато се включва в разговор по време на или след историята. Този процес продължава в още по-голяма степен, когато детето тръгне на училище и започне да сравнява собствените си реакции на дадена история с реакциите на съучениците си. Поетът Т. С. Елиът изтъква антисоциалната природа на телевизията, когато я описва като “средство за забавление, което позволява на милиони хора да слушат един и същ виц, по едно и също време и въпреки това да са самотни”.

3. Телевизията лишава детето от най-важното средство за учене: неговите въпроси. Децата научават най-много като задават въпроси. По време на средно тридесет и трите часа седмично, които петгодишното дете прекарва пред телевизора, то не може нито да зададе въпрос, нито да получи отговор.

4. Телевизията прекъсва най-важния урок по език в живота на детето: семейния разговор. Проучванията показват, че средностатистическо дете, завършващо детска градина, вече е изгледало 5,000 часа телевизия на тази крехка възраст. Това са 5,000 часа, през които то е участвало малко или изобщо не е участвало в разговори.

5. Телевизията предоставя средство за езика, което е точно обратното на онова, което децата виждат в класната стая. Дете, което пише и говори като Вини Барбарино от “Добре дошъл отново, Котър” или Робърт Блейк от “Барета”, се осакатява езиково в класната стая, където книгите са написани на нормален английски език, а не на уличен жаргон.

6. Телевизията представя материалите си по начин, който е точно обратен на този в класната стая. Телевизионните послания се базират почти изцяло на картини и на нашите емоции в отговор на тези картини. Обратното, класната стая разчита много на четене, изказани думи и критичен отговор на тези думи, а не просто на голата емоция. Училищата също така изискват по дадена задача да се работи много дълго време. Минутите, прекарани в неща като таблиците за умножение или правописа, често може да са скучни и да се повтарят в сравнение с това да се гледа “Господарите на опасността”, но те са от изключителна важност за усвояването на познания.

7. Телевизията не е в състояние да изобрази най-интелигентното действие, познато на човека: мисленето. През 1980 г. Скуайр Ръшнел, Вицепрезидент, отговорен за детските програми в ABC, заявява, че някои чудесни детски книжки не могат да бъдат адаптирани за телевизията. “Голяма част от развитието на героя в тези книжки”, изтъква Ръшнел, “се случва в главата на героя”. Той споделя: “Просто няма как да поставите мисленето на екрана”. В резултат на това детето почти никога не вижда телевизионен изпълнител да обмисля даден проблем.

8. Телевизията поощрява измамното мислене. Възпитателят Нийл Постман изтъква, че във всяка телевизионна реклама е заложено посланието, че няма проблем, който да не може да бъде решен с прости изкуствени средства. Дали проблемът е безпокойство или обикновена диария, нервно напрежение или обикновена настинка, една таблетка или спрей решава проблема. Рядко изобщо се споменава, че главоболието може да е симптом на по-сериозно заболяване, нито пък някога като реалистични алтернативи на петната и скуката се предлагат здравото търкане и усърдната работа. Вместо внимателното обмисляне на проблемите ни, телевизията поощрява “лесния начин”. “Кумулативният ефект от този начин на мислене е огромен, когато се замислите, че между 1- и 17-годишна възраст детето средно е изложено на 350,000 реклами”.

9. Като се състезава за времето и вниманието на детето с една постоянна диета от просто забавление без никакви предизвикателства, телевизията стимулира антисоциалното отношение и нагласите срещу четенето у децата. Проучване от 1977 г. показва, че болшинството от анкетираните ученици в предучилищния и началния курс считат, че училището и книгите са загуба на време. Ако им бъде предложена една и съща история по телевизията и в книга, 69 процента от учениците във втори клас избират телевизията. Тази цифра нараства до 86 процента при учениците от трети клас – класът, в който резултатите от националните изпити за умения за четене спадат.

10. Според Шрам изследване, проведено сред 6,000 деца в училище, телевизията оказва негативно влияние върху жизненоважните познания на децата след 10-годишна възраст. Докладът продължава като в него се казва, че телевизията помага за изграждането на речника на по-малките деца, но това спира на 10-годишна възраст. Тази констатация се подкрепя от факта, че в днешно време децата в детската градина имат най-високите някога постигани резултати по отношение на готовността за четене на такова ниво, но въпреки това същите тези ученици изостават невероятно при достигането до четвърти и пети клас.

11. Телевизията задушава въображението. Помислете за момент за този единствен параграф от класиката на Ерик Нот “Ласи се завръща у дома”:

Да, дори и да беше почти чудо, в сърцето си Джо Караклоу се опитваше да вярва в това чудо – че някак, изумително, необяснимо неговото куче ще бъде там някой ден; там, чакайки до портала на училището.

Всеки ден, като излизаше от училище той поглеждаше към мястото, където Ласи винаги го чакаше. И всеки ден там нямаше никой, а Джо Караклоу тръгваше към къщи бавно, тихо и отпуснато, така както правеха хората от неговия край.

Ако една дузина хора прочетат или чуят тези думи, те ще си представят дванадесет различни картини на тази сцена, как изглежда момчето, училището, портала и самотния път към дома. Веднага щом историята бъде заснета на филм, вече няма никакво място за въображение. Режисьорът влага цялото си въображение вместо вас.

12. Телевизията подчинява и отнема у детето чувството на състрадание към страданието, докато книгите засилват съчувствието у читателя. Огромни изследвания през последните десет години ясно показват, че телевизията бомбардира детето с непрекъснати актове на насилие (18,000 сцени на насилие, които децата виждат на възраст между 3 и 17 години), което прави детето безчуствено към насилието и жертвите, за повечето от които то е в позиция да вярва, че умират безболезнено или изпълзяват от сцената без последствия. Въпреки че литературата никога не може да бъде определена като среда без насилие, тя не може ни най-малко да се доближи до екстремностите на телевизията. В “Дистанционното: телевизията и манипулацията на америакнския живот”, Франк Манкиевич и Джоел Шердлоу отбелязват, че трябва да изгледате всичките тридесет и седем пиеси на Шекспир, за да видите същия брой сцени на човешко насилие (петдесет и четири), които можете да видите само за три вечери в най-гледаното телевизионно време.

13. Телевизията е пасивна дейност и не насърчава креативната игра. Практически изчезналите игри със съседските деца, като например отгатни за какво мисля, ритане, подхвърляне на топка, прескочи кобила, скачане върху кула от хора, бейзбол с подръчни средства, червен светофар, Саймън каза, хващане на топка, гигантска стъпка и замръзни, са свидетелство за това. В сравнение с четенето телевизията продължава да е по-пасивната от двете. При четенето, изтъкват възпитателите, детето трябва активно да използва редица умения, включващи звуци, правила за правопис, сливане на думи, както и да си изграждат образи в съзнанието за описаната в книгата сцена. Телевизията не изисква подобна умствена дейност. Когато децата се махнат от телевизора, за да си играят, те често имитират изпълнителите, които са гледали. В много случаи имитациите са свързани с предавания с насилие. През седмицата на къмпинг до едно езеро в щата Мейн, забелязах групи къмпингуващи деца на 5- и 6-годишна възраст, които се сабираха всяка сутрин в покритата зала за събрания, за да въртят педалите на велосипедите си с големи гуми. Те не се интересуваха от брега на езерото, пясъка, рибата или катериците сред горските пътеки. Вместо това те се събираха, в дъжд и пек, за да направят ежедневната си възстановка на сцени от “Господарите на опасността”, което беше допълнено с трели от песента от сериала, докато се люлееха един срещу друг.

14. Телевизията е психологически пристрастяваща. В училищата и домовете, в които учениците доброволно са се лишили от гледането на телевизия, последващите им дискусии в клас и дневници отразяват пристрастяващото естество на тяхната привързаност към нея: тя отнема от времето им за почивка и има належаща нужда от гледане на телевизия, за да се отовори на натиска от страна на връстниците и семейството.

15. Бившата Първа дама на САЩ, Бети Форд описва телевизията като “най-великата детегледачка на всички времена”, но за телевизията също многократно се повтаря, че това е втората най-голяма пречка пред хармонията в семейството. В едно проучване на Организацията Роупър от 1980 г. 4,000 мъже и жени посочват парите като най-честите причини за разправии между съпрузите. Телевизията и децата се нареждат с равен брой точки на второ място, като стават причина за три пъти повече спорове в сравнение със секс.

16. Вместо да бъде прогресивна, концепцията за детството на телевизията е регресивна – всъщност връщане към Средновековието. В “Преподаването като дейност, целяща съхранение” Постман прави препратка към изследването на Филипе Ариес, което показва, че до 1600 година децата на възраст над пет години са били третирани и определяни като възрастни. След седемнадесети век обществото развива концепцията за детството, която изолира децата от шока на незабавното порастване, докато не станат достатъчно зрели, за да се справят с него. “Телевизията”, заявява Постман, “сам-сама може да унищожи детството”. Телевизионните програми в днешно време предлагат всяка вечер послания за кръвосмешения, убийства, аборти, изнасилвания, морална и политическа корупция и общи тежки физически телесни повреди на 85 милиона – включително 5.6 милиона деца на възраст между 2 и 11 години, които продължават да гледат телевизия в 22.30 часа. Следобедните сапунени опери предлагат подобни послания на още по-млада аудитория от зрители. Всички, с изключение на четири от двадесет и едно деца (на възраст от 7 до 9 години) второкласници в класа на съпругата, ми са гледали ежедневните сапунени опери.

Боб Кийшън, най-често познат в ролята на телевизионния си герой Капитан Кенгуру, посочва отговорността за най-гледаното време като причина за отрицателното влияние на телевизията върху родителите. В интервю от 1979 г. пред Джон Мероу в предаването “Възможности в образованието” по Националното обществено радио, Кийшън казва: “Телевизията е велика детегледачка в национален мащаб. Сама по себе си тя не е болест, но е симптом на по-тежкото заболяване, което се проявява между родителя и детето, и във взаимоотношенията родител-дете. Днес родителят просто  няма време за детето, а детето е обект с нисък приоритет. Съществува и магическата кутия, от която се излъчват картини по цял ден и това е удобна детегледачка. Зает съм, иди погледай телевизия… Най-директният отговор на всичките ни проблеми с телевизията и децата е родителят, защото, ако родителят е ефективен, тя няма да съществува”.

Кийшън е една от малкото светлини в тридесетгодишната връзка на телевизията с децата. През последните двадесет и пет години той се ангажира активно с обогатяването на въображението на децата и продължителността на съсредоточеното им внимание, като участва в програми, които винаги включват четене на поне една цяла детска книжта всяка сутрин. Заедно с автора на книгата, Вирджиния Лий Бъртън, Капитан Кенгуру може би носи най-голяма отговорност за превръщането на “Майк Мълигън и неговата парна лопата” в една от най-обичаните книги сред американските деца днес. По време на пътуванията, в които изнасях лекции, установих, че никоя книга и никой герой не предизвикват толкова всеобщо признание и гореща привързаност както сред учителите, така и сред родителите, както “Майк Мълигън и неговата парна лопата” и Капитан Кенгуру.

През последните години Кийшън включи в предаванията си предложения към родителите за дейности за усвояване на познания, в които те могат и трябва да включат децата си. Той демонстрира какво може да бъде постигнато, когато телевизията се използва правилно, както като учител, така и като водещ на забавно предаване. Отговорът на мрежата на пионерския опит на Кийшън за креативно включване на децата на нацията от декември 1955 г., се разкрива през октомври 1981, когато CBS отрязва наполовина шестдесетминутния формат на предаването и измества излъчването му с един час напред (7 сутринта). Синдикираният автор на рубрика и критик, Джери Крупник от новинарската емисия на Newhouse описва това действие като “удар в гърба по Капитан Кенгуру и хвърлянето му надолу по стълбите”. Три месеца по-късно мрежата го избутва почти извън полезрението като му определя час на излъчване в 6:30 сутринта. Предвид традиционното пренебрежение към възпитанието на децата от страна на телевизията, чудото е, че те позволяват на Капитана да просъществува дори и толкова. Клубът на Мики Маус, който дебютира в конкурентна мрежа в една и съща седмица като Капитан Кенгуру, оцелява само две години.

Апелът на Кийшън за родителски контрол върху телевизора е нещо, което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, както може да ви каже всеки родител, който някога се е опитвал да го постигне. Знаем това от първо лице единствено число.

Ограничението в гледането на телевизия в моето семейство започна през 1974 г. и горе-долу по същото време започнах да забелязвам нарастващото пристрастяване към нея у дъщеря ми, която беше четвъртокласничка, и у сина ми, който беше в детската градина. Започна влошаване в нашата дългогодишна традиция за четене на глас всяка вечер, тъй като, цитирам техните думи, “това ни отнема твърде много време от гледането на телевизия”.

Една вечер, докато бях при Марти и Джоан Ууд от Лонг Медоу, Масачусетс, забелязах, че като станаха от масата след вечеря, четиримата им тийнейджъри отидоха веднага да си пишат домашните.

Попитах родителите: “Да не би телевизорът ви да е повреден?”

“Не”, отговори Марти. “Защо?”

“Ами, сега е едва седем без петнадесет и децата вече си пишат домашните”.

Джоан обясни: “О, ние не им позволяваме да гледат телевизия през седмицата”.

“Това е много благородна философия, но как, за бога, успявате да я приложите?”, попитах аз.

“Това е закон у дома”, сподели Марти. И през следващия час и половина съпругът и съпругата подробно ми обясниха някои от положителните промени, които са възникнали в семейството и дома им, след като този “закон” е влязъл в сила.

Тази вечер беше повратна точка за нашето семейство. След като чу подробностите от плана, съпругата ми, Сюзан, се съгласи от все сърце да го подкрепи. “При едно условие”, добави тя.

“Какво е то?”, попитах.

“Да им го кажеш ти”, отговори тя.

Следващата вечер, след вечеря, извикахме децата в спалнята, оградихме ги с възглавници и юргани и аз спокойно започнах: “Джейми… Елизабет… С мама решихме, че в тази къща вече никога няма да се гледа телевизия през седмицата”.

Реакцията им беше предсказуема: започнаха да плачат. Онова, което ни шокира беше, че плакаха непрекъснато в продължение на цели четири месеца. Всяка вечер, независимо от нашите обяснения, те плачеха. Опитахме се да подчертаем, че това правило не е наказание; изброихме всички положителни причини за това правило. Те плачеха още по-силно.

Натискът от връстниците им беше огромен, особено за Елизабет. “Вече няма нищо, за което да говоря в училище”, хлипаше тя. “На обяд днес всички деца говореха за Старски и Хъч, а аз дори не съм го гледала”.

Върху мен и Сюзан упражняваха натиск дори и други родители. “Но, Джим,” питаха ме те, “даже не и за един час след вечеря?”. Тонът им предполагаше, че нашият план представлява нова форма на насилие над деца. “Ами всички специализирани предавания по National Geographic? Няма ли да позволите на децата да гледат поне тях?”, питаха ме те.

Трябва да посоча, че много родители използват специализираните предавария по National Geographic, специализираните предавания на Жак Кусто, както и Улица Сезам, за да успокоят съвестта си. На пръстите на едната ръка мога да изброя децата, които познавам, и които действително харесват тези специлизирани предавания. Ако им се даде избор, както става с огромното мнозинство, те всеки път ще избират “Щастливи дни” или “Коджак”.

Колкото и да беше трудно в началото, ние издържахме и устояхме на всякакъв натиск. Живяхме със сълзите, молбите, конспирациите. “Татко, учителката ми каза, че тази вечер има специализирано предаване, което трябва да гледам. Тя каза да не идвам на училище утре, ако не съм го гледала”, казваше Елизабет след вечеря.

След три месеца със съпругата ми започнахме да забелязваме нещата, които семейство Ууд предвидиха. Изведнъж всяка вечер като семейство четяхме на глас, четяхме наум, пишехме домашните без да бързаме, учехме се как да играем шах и дама, и Скрабъл, как да правим пластмасови макети, които бяха събирали прах в килера в продължение на две години, как да печем кейкове и сладки, как да пишем благодарствени писма до лелите и вуйчовците, как да вършим домакинска работа и да си вземаме вана и душ без да избухва Трета световна война, как да играем във всички спортни отбори на паството, как да рисуваме и оцветяваме, но, най-хубавото от всичко беше, че се научихме как да говорим помежду си, да си задаваме въпроси и да им отговаряме.

Въображението на децата започна да се съживява.

През първата година решението беше трудно за всички нас. С времето ставаше по-лесно. Джейми, най-малкият, никога не хареса особено телевизията, така както я харесваше Елизабет, така че се отказа от този навик сравнително лесно. На Елизабет й отне по-дълго време, основно защото й беше позволявана такава солидна доза толкова дълго време.

С годините планът беше променен, докато накрая придоби следния вид:

1. От понеделник до четвъртък телевизорът се изключва по време на вечеря и не се включва отново докато децата не си легнат.

2. На всяко дете се позволява да гледа едно предаване седмично през работната седмица (което трябва да бъде одобрено от родителите). Преди това трябва да бъдат написани домашните, свършени другите задачи у дома и т.н..

3. Телевизията през уикендите се ограничава до две от трите вечери. Оставащата вечер е запазена за домашните и за други дейности. Децата вземат решенията си отделно.

Предложението за промяна в първоначалната диета и позволението за една вечер през работната седмица дойде от съпругата ми през третата година от изпълнението на плана и аз веднага му се противопоставих. С огромно нежелание се съгласих да опитаме. Както се оказа, това беше чудесно допълнение. Като ограничихме избора до едно предаване седмично, ние принудихме децата да преценяват избора си, да разграничават стойностните неща от боклуците.

Те започнаха да оценяват предаванията критично.

Навикът за гледане на телевизия, обаче, продължи да избледнява, докато другите интереси се увеличаваха. Когато Елизабет беше в девети клас, тя вече не си правеше труда да използва възможността за гледане през работната седмица, освен три или четири пъти за цялата година.През повече от половината от времето Джейми забравяше, докато не свършеше седмицата. “Хей!”, казваше той в събота. “Така и не гледах моето предаване тези седмица. Защо никой не ми напомни?” Ние организирахме диетата, така че семейството да има възможност да упражнява контрол върху телевизора, а не обратното.

Може би тази конкретна диета няма да свърши работа във вашето семейство, но някоя подобна би успяла – ако имате смелостта и решителността да я реализирате.

Ако планирате да изисквате от децата си да намалят гледането на телевизия, ако искате да създадете тричасова празнина в ежедневието им, то трябва да поемете ангажимента да запълните тази празнина. Трябва да осигурите пастели и хартия, трябва да ги научите как да играят дама и трябва да им помогнете със сместа за сладките. А най-важното е, трябва да вземете книгите – книгите, които да бъдат прочетени на детето, книгите, които трябва да прочетете сами, дори когато ви боли глава, дори когато сте уморени, дори когато се тревожите за чековата си книжка. Ще се изненадате. Точно както тази книга кара децата ви да мислят за друго, а не за телевизията, точно така тя ще ви разсее мислите за  главоболието или за четовата книжка.

Малко след освобождаването на петдесет и двамата американски заложници от иранското правителство през януари 1981 г., имах възможността да говоря пред детските библиотеки от Асоциацията на библиотеките в щата Масачусетс. Като четвърти член в сесията, озаглавена “Детската телевизия: приятел или враг?”, преди мен говориха трима лектори, които надълго и нашироко хвалеха медията и нейните усилия в това да стимулира съзнанието на децата, както в класната стая, така и у дома.

Още в началото на изказването си аз напомних на аудиторията за скорошните събития в Иран и безпрецедентното световно покритие от страна на медиите през всичките 444 дни. Не е ли интересно, че с всички великолепни компютъризирани и транзисторизирани постижения на телевизията, включително защитените от преждеговорившите днес, до момента не чухме нито един от заложниците да казва: “Да благодирам на бога, че има телевизия! Тя ни помогна да издържим през най-тежките часове от живота ни. Никога не бихме оцелели без нея”.

Обаче, след освобождаването им чухме заложниците да отдават дължимото на един елемент, който изглежда ги е опазил от лудост: тяхното въображение. При освобождаването си те детайлно описват пред лекарите от Щатския департамент сложните “фантазии”, които са им позволявали да избягат от мъчителите си много пъти, всеки ден. Един от пленниците си е фантазирал за пътуване с влак от Индия до Англия, включително въображаемия сценарий за разпределение на местата, описанието на пътниците, дори менюто във вагон-ресторанта.

Друг е ремонтирал дома на родителите си – сантиметър по сантиметър, водейки записки наум за това какви тапети, панели и подови настилки ще използва.

И почти всички заложници [напомних на библиотекарите] всеки ден са си представяли пътуването до дома при семейства си – разходка из стаите на децата, косене на моравата, барбекю в задния двор. Психолозите изучават тези “фантазии” от времето на войната в Корея и са установили, че те обслужват две непосредствени цели: те позволяват на затворника веднага да избяга и служат като непрекъснато напомняне за това кои са те и защо са там, където са.

Идеята ми да спомена това се дължи на факта, че искам да ви напомня, че страшно много деца са изправени пред бъдеще, в което един ден те ще бъдат заложници: заложници на неподходящ брак, заложници на неподходяща работа и кариера, заложници на болести или неподходящи квартали. Колко добре ще оцелеят в своя затвор – колкото и дълъг да е той – може много да зависи от въображението им, от способността им да мечтаят и да се вкопчат здраво в тези мечти.

От способността им да мечтаят възниква самия напредък на човешката раса. Без желанието да се питаме, отбелязва великият руски детски поет Корней Чуковски, няма да съществуват нови хипотези, изобретения или експерименти. Науката и технологията ще бъдат в застой. Алберт Айнщайн потвърждава това като заявява: “Дарбата на въображението беше много по-важна за мен от таланта ми да усвоявам позитивни знания”.

Айнщайн говори не само за себе си, а за цялото човечество. От самото начало човекът изглежда осъзнава потребността да храни и запазва своето въображение. От пещерния човек, който е стоял пред братята си край вечерния огън и е разказвал драматичните подробности от пътуването си през планините, през бардовете и странстващите поети, евангелисти и пътуващите актьори, до писателите на съвременната проза и поезия, човечеството се е вдъхновявало, информирало, наслаждавало било е предупреждавано и утешавано от историите. Гръцкият поет, споделящ със съседите си разказите за пътешествията на Омир, еврейската майка, описваща подробно пред дъщеря си историята на Рут, немският лесничей, плетящ пред децата си приказката за Хензел и Гретел, френският учител, четящ Пепеляшка от Шарл Перо пред класа, негърката в Тенеси, споделяща разказ за своите прародители от Африка с внучето си, Алекс Хейли.

Чувството за семейство, усещането за история, смисълът на културата са онова, което проблясващата синя светлина на телевизора ограбва. Неговото непреодолимо присъствие насърчава обществото ни да говори по-малко, да чувства по-малко и да си представя по-малко.

Преди няколко години Силвия Аштън-Уорнър, международно признат авторитет в областта на преподаването и ученето, прекарва около година, преповайки и наблюдавайки една американска общност. След това в Сиърпойнт: “Учител” в Америка, тя пише за притесненията си за това какво прави телевизията за състоянието на хората тук. Като ги лишава от трето измерение, отбелязва тя, телевизията ни дава деца, които с всеки изминал ден са все по-неспособни да мечтаят. “Не можете да стигнете далеч без мечта, която да ви съблазнява. Мечтата е онова, което ви кара да гледате в бъдещето… Човек не живее само с хляб, но и с мечти… Човек не умира от липсата на храна, а и от липсата на мечти”. Заместителят на мечтите и скуката – отегчени деца, отегчени родители, една цяла култура, която е заложник на скуката. Ако това състояние изглежда твърде невероятно или немислимо, помислете за това, че през 1978 г. в Атланта, щата Джорджия има 200,000 тийнейджъри и възрастни, които не знаят да четат, не могат да четат книги, вестници, телефонни указатели или менюта. Докато техните въображения умират по малко всеки ден от недохранване, помислете за безнадеждността и отегчението, което трябва да се шири в техните животи. Сега умножете това отегчение по толкова други големи американски градове, за колкото можете да се сетите. Не трябва да изхвърлите телевизора. Всичко, което трябва да направите, е да го контролирате. Когато се използва правилно, той може да информира, забавлява, а понякога дори да вдъхновява. Ако се използва неправилно, телевизорът ще контролира вашето семейство. Той ще ограничи речта в семейството ви, неговите мечти и неговите постижения. Изборът е ваш.

Много от днешните възпитатели са все по-притеснени от състоянието на умението за слушане у децата. “Това е най-важното умение за комуникация и на което и да било ниво в образованието се прави много малко във връзка с него”, посочва възпитателят Родерик Дж. Елън в “Английски за начинаещи”. Тъй като четенето с разбиране е пряко продължение на слушането с разбиране, може с основание да се каже, че много от съществуващите проблеми с четенето се дължат на проблеми с уменията за слушане на децата.

Не може да се спори по въпроса, че четенето на глас е един от най-добрите стимули за умението за слушане, но има и някои други средства, които заслужават вниманието на родителите, учителите и библиотекарите: записи, радио пиеси и касети. Въпреки че на тези устройства им липсва непосредственото присъствие на живия човек (който може да отговори на въпросите на детето), те запълват празнината, когато възрастният не е на разположение.

Записите на детски песни, стихчета и приказки трябва да са измежду първите покупки в семейството след книгите. Те предлагат ритъм и членоразделен изказ, като и двете запълват важни потребности на малките деца. Кварталните библиотеки и магазини за плочи имат богати колекции от детски продукти, от които може да се избира.

В записите в библиотеката ще намерите стари радио пиеси, като например “Супермен”, “Зеленият стършел”, “Самотният рейнджър”, “Сержант Престън от Юкон”, “Фибър МакГий и Моли” и “Убежището в нас”. Това са отлични стимули за слушане и въображение за по-големите деца.

В “Дистанционното: телевизията и манипулацията на живота в Америка”, Манкиевич и Шърдлоу описват колко повече ментални упражнения са необходими от страна на читателя или радио слушателя, отколкото от телевизионния зрител: “[Читателят или слушателят] трябва да даде на всички герои лица и черти, те трябва да са високи или ниски, красиви или обикновени. Той трябва да им осигури дрехи, маниери и начини на изразяване…. Той трябва да бъде архитект и интериорен дизайнер”.

Въпреки че телевизията унищожи радио пиесите през 50-те години, единственият оцелял, Театъра на мистериите на Радио CBS, е жив и се излъчва пет вечери седмично по повече от 200 радиостанции. Заглавието “мистерии” обхваща най-различни предложения за предавания – окултни, ужаси, детективски, трилъри и хумористични. Отчитайки огромния брой млади хора сред вечерната аудитория от 3.6 милиона слушатели, директорът Химан Браун (който върши същата работа за “Убежището в нас” по време на златните години на радиото) включва редица литературни класики в поредиците и получава похвали от Националната асоциация по образование и Американската асоциация на библиотеките. Сред адаптациите са: Хамлет, Макбет, Фантомът на операта, Джейн Еър и Том Сойер детектив. “Радио пиесите-приказките са най-близката дейност до четенето, която можете да откриете”, заявява Браун. “Всъщност, слушането е водещо пред четенет”. Той се позовава на писмо от благодарен слушател. “Благодаря, че върнахте на детето ми светът на фантазиите”, зитира той. “Днешните деца са изгубили света на фантазиите, те са изгубили красотата на изказаните думи. Ако сте били ръководител на къмпинг, сигурно помните историите за духове, които се разказваха около лагерния огън всяка вечер. Децата обичат да слушат, ако им дадете възможност. Най-хубавите истории са точно тук, в главата ви”.

Тъй като “Театърът на мистериите” се излъчваше в нашия район в час, твърде късен за децата ми, когато те бяха по-малки (9 или 10 години е подходяща възраст, на която може да се започне с “Театъра на мистериите”), аз свързвах часовник към радиото и магнетофона. По този начин можехме да слушаме предаванията в по-подходящ час и да натрупаме сериозна колекция от записи, която да използваме при дълги пътувания с колата.

За съжаление огромното болшинство от подрастващите изобщо не са чували за радио пиесите. Представете им ги чрез записи от “Театъра на мистериите”, а след това наблюдавайте как се вдига завесата на въображението им и на уменията им за слушане. След като им обясните как са постигнати различните звукови ефекти за предаванията, тяхната амбиция ще се разпали. Те ще питат:  “Може ли да опитаме нещо? Може ли да поставим радиопиеса с магнетофона?”

Тогава ученето превключва на висока предавка – със сценаристи, режисьори, изпълнители, озвучители и музиканти. Ще видите лично как уменията за слушане водят до по-добър изказ, писане и четене.

Повечето обществени библиотеки сега поддържат огромна колекция от грамофонни плочи и касети с чудесни творби, четени на глас. Читателите включват не само имената на театрални актьори като Александър Скауърби, Орсън Уелс и Джеймс Ърл Джоунс, но и много творци, които четат собствените си творби: Юдора Уелти, Джон Чийвън, Джон Ъпдайк, Шърли Джаксън, Уилиям Сароян и Хауърд Фаст. Когато слуша Джеймс Ърл Джоунс да чете описанието на страха в “Роден син” от Ричард Райт, човек не може да не поиска да прочете или да препрочете книгата. Тъй като повечето колекции от записи в библиотеките са богати от гледна точка на литературните произведения за възрастни, тези записи могат да бъдат особено уместни във връзка с учебната програма на гимназиалните учители.

Касетофонът може би е най-удобното средство за слушане, известно на човека, като изключим човешкото ухо, разбира се. Той не е скъп, а лесната работа с него го прави задължителен елемент за всяка класна стая и за всеки дом, както като източник за обучение, така и за забавление. Една от очевидните, но често пропускани употреби на това устройство е за “говорещите кабини”, подобни на използваните от слепите хора. През последните години учителите  в класните стаи започнаха да включват касетофоните в центровете си за усвояване на познания, но родителите все още не си дават сметка за огромния му потенциал. Д-р Мари Карбо, специалист по увреждания, свързани с ученето и ресурсен учител, записва приказки и книги за учениците си и постига феноменални резултати. Всички нейни ученици страдат от тежки недъзи, свързани с усвояването на познания, те са деца с увреждания, бавноразвиващи се, с емоционални смущения и тежки говорни увреждания. Като слуша касета и следи историят в учебника си всяко дете е свободно да се движи със собственото си темпо и за компания има постоянен езиков пример – касетата. Има и допълнително затвърждаване, което се постига чрез повторното пускане на касетата. Д-р Карбо поддържа достатъчно бавна скоростта на записа на историята, така че детето да може да я следва, и показва кога да се обърне страницата. С подобряването на умението за четене на отделното дете, тя увеличава скоростта на историята и големината на групите от думи. Описвайки конкретен случай, д-р Карбо казва: “Най-големият напредък в разпознаването на думите (петнадесет месеца) беше постигнат от Томи, момче в шести клас на ниво 2.2. Преди работата с касети той се запъваше и препъваше на думи за второкласници, докато тялото му реално трепереше от страх и неудобство. Разбираемо е, че той мразеше да чете. Тъй като една любима учителна веднъж му беше чела Паяжината на Шарлът, той ме помоли да запиша любимата му глава от тази книга. Записах по един параграф на всяка страна на касетата, за да може Томи да избере да чете или само един, или и двата параграфа всеки ден. Първият път той прослуша записа (пет пъти), след което си прочете пасажа наум (два пъти) и можа да ми прочете пасажа идеално с отлична изразност и без страх. След това изключително важно събитие Томи работеше много упорито. Най-накрая той разбра, че може да се научи да чете и имаше желание да даде всичко от себе си. Резултатът беше петнадесетмесечно наваксване в разпознаването на думите в края само на тримесечен период. Всяко дете с увреждане в способността за учене в тази програма постига незабавен успех с индивидуално записаните за него книги, обяснява д-р Карбо.

Ако такива феноменални резултати са възможни с деца с увреждания, помислете си какво може да се направи с деца, които са изправени пред значително по-малко пречки, които ги задържат. Въпреки че са на разположение много записи в търговската мрежа, звукът от гласа на родителя или учителя, без забързано звучене (някои записи се движат с твърде бързо темпо) имат по-голямо значение от този на непознат човек. Запишете на касета стихчетата за Майка гъска и ги пускайте през деня, когато сте заети. Когато отсъствам вечер заради лекции, аз обикновено записвам вечерната глава от книгата, която чета на децата си. Изгасените лапми и касетата, която шепне тихичко до тях, добавя допълнително усещане за мистерия към времето за приказката за лека нощ. (Едно от предимствата на старовремските радио пиеси беше, че те могат да се слушат в леглото на изгасена лампа, като така дават на въображението празен лист, върху който може да се рисува).

Важно е да помним, обаче, че касетофонът не е абсолютен заместител за личния допир на истинския родител или учител. Нищо не е толкова важно колкото живият, откликващ глас и човекът зад него.

Въпреки че цялото четене на глас спомага за развитието на уменията за слушане, някои книги се занимават точно с тази тема.

“Тряс! Бум! Бам!” на Питър Спиър и “Твърде много шум” на Ан МакГавърн разглеждат звуците под формата на книжки с картинки. “Не забравяйте бекона” от Пат Хъчинс, “Никой не слуша Андрю” от Елизабет Гилойл, “Този глупав Епаминондас” от Ив Мериъм и “Котката, която носеше чайник на главата си” от Жан Слепиан и Ан Сайдлър са книжки с картинки, които третират проблемите с неслушането.

За по-големите деца дарът на езика е показан драматично в историите за неми деца: “Лъсни ме до блясък” и продължението “Някога отдавна” и “Тихият глас” от Джулия Кънингам.  “Дете на тихата нощ, истинската история на Лора Бриджман” от Едит Фишър Хънтър, “Страноприемница Полумесец” от Пол Флайшман, “Нашият Джон Уили” от Катрин Куксън и “Един малък овчар” от Ребека Кодил. Децата в шести клас и по-големите бързо схващат иронията в “Смаляването на Трихорн” и “Съкровището на Трихорн” и двете от Флорънс Пери Хайди, като и двете творби духовито описват склонността на възрастните да водят еднопосочни разговори с децата.

Предишна публикация
Първият AMI Асистентски курс 3-6 в София
Следваща публикация
Предпремиера на документалния филм “Учител е детето”

Последни новини

Меню